Навремето четях страшно много. В последствие по една или друга причина не ми оставаше много време за четене и единствените книги, които четях бяха с техническа литература, било то във връзка със следването, или работата. Случваше се и да прочета някоя книга – основно покрай големите коледни почивки или пък моментите, в които на два пъти бях в бокса, така де гипсиран. По време на / и основно след тазгодишната ми лятна почивка, която приключи в началото на август си организирах направо маратон по четене, като в рамките на трите седмици до днес прочетох няколко поредици, първата от които бе:
„Лабиринтът на отраженията“ на Сергей Лукяненко – това ако се не лъжа е първият ми досег със съвременна руска художествена литература. Няма да се впускам в някакви ревюта, най-малкото защото всеки сам би открил нещо за себе си в дадена книга, но няма как да не кажа, че ми хареса страшно много. Поредицата е от три книги – „Лабиринтът на отраженията“, „Фалшивите огледала“ и „Прозрачните витражи“. Прочетох ги за 4 дни, доста завладяващи са. Темата е един случайно създаден виртуален свят (Дълбината), който до голяма степен води до пристрастяване. В него са всички. Че дори и големите компании и корпорации, което доста напомня за SecondLife. Но за да не се мъча да звуча оригинално, ето един цитат от starlighter.info
Виртуалният свят. Дълбината. Трансконтинентални корпорации създават там пищен, приказен град – Дийптаун. Всеки може да го посети. На всички им харесва. И някои отказват да го напуснат. Защото там има истинска свобода. Никакви задръжки – виртуални дуели, компютърен секс, собствена митология… Има и дайвъри, които следят за реда в Дълбината. И понякога им се налага да го правят без оглед на средствата… След година излиза и продължението на Лабиринтът – „Фалшивите огледала“, което пък ни представя срещата с тайнствения Никой, владеещ способността реално да убива, а по улиците на Дийптаун отново се появяват почти забравените дайвъри, за да му се противопоставят.. През 2000-та година излиза и повестта „Прозрачните витражи“, чието действие също се развива в Дълбината.
И нямаше как да не направя една аналогия с chitanka.info, покрай това:
— Най-трудно е да превъзпиташ човек, извършил икономическо престъпление. — съобщава изведнъж полковникът. — Разбирате ли, Карина?
— Не, не съвсем.
— Ами помислете само. — той се оживява. — Ето ви най-простият пример. Медицината лекува страшни заболявания: шарка, чума. А не може да се справи с най-обикновена настинка. Така е и с престъпленията в икономическата сфера: кражба на данни, незаконно използване на програми. Да хванем нарушителя, да го накажем — това ни е напълно по силите. Но да го убедим, че не трябва да прави така… Първо, сроковете на присъдите са малки. Изобщо няма време за работа с човека…Стори ли ми се, или в гласа на Томилин наистина се промъкна огорчение?
— Второ, много трудно е да убедиш човек, че действията му са аморални. Дори християнските заповеди не са подходящи. Казано е „не кради“, но нима той е откраднал? Той само е изкопирал информация. Пострадал ли е конкретен човек. Общо взето — да. Но как да обясниш на провинциален програмист, че Бил Гейтс страда от незаконното използване на „Уиндоус-Хоум“, че на певицата Ения са нужни процентите от продажбата на дискове?
Гледам Томилин с удивление. Никога не бих и помислила, че слуша Ения! Такива като него трябва да слушат музика само веднъж годишно. На концерта по случай денят на милицията.
— Но ние, все пак, не се предаваме. — със скромна гордост казва Томилин.
И за момент ми се струва, че го виждам — него, истинския. Не млад и не стар. Човек н на около четиридесет години, който упорито се е учил да работи на компютър, опитвал се е да достигне дълбината — не от любов към нея, не от любопитство, а само защото така му е заповядано. Самотен служител, обигран в кабинетните интриги, но също не от любов към тях, а само за може да си върши работата.
Дори ми става жал за него.
Вече набрал скорост преминах към следващата поредица, която отдавна висеше в readlist-а ми – „Бойно поле Земя“ на Л. Рон Хабърд.
Това е една от най-продаваните фантастични книги в световен мащаб. Не знам дали се дължи на това че авторът е основател на сциентологията (факт, който не знаех преди да я прочета) но в САЩ всичките му книги се харчат като топъл хляб. Дори на базата на книгите има филм, в който по сциентоложка линия играе и Траволта. Филмът обаче е тотален провал, обявен е за Най-лош филм на десетилетието и заема 94-то място в класацията за най-лоши филми на imdb. Без да блести с нещо особено, трилогията е добра, но честно казано не успя да ме грабне. Хареса ми начинът, по който са описани необитаемите градове след атаката на извънземните (напомни ми за „Life After People“ на Discovery Channel).
Стигаме и до декалогията на Робърт Дохърти – „Зона 51″, която включва:
- Зона 51 #1 Началото
- Зона 51 #2 Отговорът
- Зона 51 #3 Мисията
- Зона 51 #4 Сфинксът
- Зона 51 #5 Граалът
- Зона 51 #6 Екскалибур
- Зона 51 #7 Истината
- Зона 51 #8 Носферату
- Зона 51 #9 Легендата
Поредицата е задължителна за всички фенове на конспирацията, извънземните нашественици и т.н и напълно отговаря на всички аналогии, които възникват у човек, когато чуе Зона 51. Освен това невероятно добре са преплетени голяма част митове и легенди (Пирамидите в Египет и Южна Америка, Екскалибур, Граалът, Стоунхендж, Вампирите и доста други) по подобие на поредиците Stargate SG-1 и Stargate Atlantis :)
И така, равносметката е: 20 дни, 13 книги, 6315 страници. Всичко това доведе до желание да се обзаведа с e-book reader, на което на този етап се опитвам да устоя :)
