След 5 години труд, нерви, успехи и падения, приключих успешно висшето си образование. Или поне това за степен бакалавър. Успешно е образно казано, защото успехът ми се върти около Добър 4.00, но в крайна сметка вече съм висшист. Дали това е повод за гордост, и доколко в днешно време това да имаш висше образование е някаква степен на успех с оглед на броя университети и ширещата се корупция е друг въпрос. Но лично за мен носи някаква радост, най-вече защото бе белязано с доста повратности още от момента на записването ми в Технически Университет – София.
Преди 5 години може би за първи път усетих какво е да си мислил, че ще стане нещо, а то в крайна сметка да не се получи. Да, бях приет, и бях радостен от това, но не бях в специалността, която исках да следвам. Все пак имаше частица надежда, университетът даваше възможност да се прехвърлиш след 1-ви курс. Възможност, която на мен ми бе отказано лично от декана на любимия машинно-технологичен факултет. Доста ядосан бях тогава, две седмици сипех огън и жупел по адрес на човека и негови близки роднини. Ако все пак бях се прехвърлил, вероятно сега щях да бъда програмист. Това че ми бе отказано, обаче ме накара да се боря срещу системата, да бъда пробивен и да търся своето по други начини. Започнах усилено да се занимавам с Linux, изкарах курсовете на Cisco и се ориентирах към желаното поприще като своевременно намалих до минимум присъствието в университета, което от своя страна рефлектира и върху успеха ми. Не че някога съм бил бележкар, но бях свикнал на по-читави оценки в гимназията :) Рефлектира и върху забаваняето на същинското ми завършване. Макар и никога да не съм „влачил“ кой знае колко изпит, или да съм прекъсвал след като завърших семестриално бях оставил два проекта за септември. Септември стана януари, януари май и така до преди няколко месеца, когато реших да се взема в ръце и да довърша нещото започнато преди доста време. И така на 28-ми юли се явих на дипломна защита пред една от най-цветните държавни изпитни комисии в моя факултет (част от нея, признати на световно ниво изобретатели). След 10-те минути презентация и 5-те часа чакане и слушане на презентациите на колеги се сдобих и с оценка – Отличен 5.50. Сигурно щях да бъда по-радостен ако не бяха болките в левия глезен, но все пак. Нека да не сме чак такива максималисти, важното е че нещата бяха доведени до успешен край.
Какво ми даде МЕИ?
- инженерна мисъл / начин на мислене
- знания – не и в сферата, в която се развивам, но пък изучих Механика и Съпромат :)
- частични умения за справяне под напрежение и в трудна обстановка
Какво не ми даде МЕИ?
- шанс да се развивам в сферата, която желая
- необходимите условия и материална база
като цяло, имам какво да кажа като мнение на преподавателите и ръководните кадри на университета, но това евентуално може да бъде тема на отделен пост
Какво аз дадох на МЕИ?
- известна сума пари
- 5 години труд
- част от здравето си
Кои хора спечелиха моето уважение по време на следването?
- доц. Стефан Гарабитов
- доц. Вътко Драганов
- доц. Николай Николов
- ст. ас. К. Стоичков
- проф. Иван Андонов
- гл. ас. Стефан Читаков
- Доц. д-р Тотю Гешев
- Гл.ас. инж. Стефан Стефанов
- доц. Серафимов
- проф. Мандичев
като цяло хората от катедра „Теория на механизмите и машините“ са невероятни хора и професионалисти в областта си. Има и хора, които не съм посочил по-горе, и също са добри преподаватели, но пък не мога да изредя всички :)
Хората които не печелят моето уважение, не мисля да ги споменавам, поради простата причина, че не заслужават дори да се споменават имената им.
И нарочно оставих хората, които ми помогнаха като ми дадоха шанс и вярваха в мен най-много последни – това са доц. Ирина Топалова и Александър Цокев, които бяха мои Cisco инструктори, дипломни ръководители и приятели, като за последното бяха = са :)
И за капак, както казват 5 години зор, 10 минути позор, цял живот инженер. Да видим оттук нататък…
